История и просветно дело
Образователното дело в село Искра води началото си още от далечните години на турското робство.
Още през 1853г. караджиларци построяват хубава черква,а в двора й ,в специално построени две стаи,откриват през 1857г. Килийно училище,което е запазено и до днес.
Първите учители в него са и първите будители на селото ,неуморимите сеячи на българщината Манолов и Зидаров, които години наред обучават младите на четмо и писмо.
След Освобождението през 1878г. в с.Попово е построена нова училищна сграда на три етажа, с театрален салон и шест просторни класни стаи.Постройката е направена с материали на селото и дарения от Русия.
До 1902г. училището съществува като начално.
През 1903г. в него се открива първият прогимназиален клас, през 1904г. вторият, 1905г. – третият.Така училището прераства в основно.
В училището учат ученици от Брягово, Леново и Новаково, а с нарастването на техния брой се увеличава и броят на учителите – отпърво само начални, а след това и прогимназиални.До нас са достигнали имената на Делчо Мерджанов, Мария Николова, Георги Джангозов, Мара Пенева, Вълко Грудев, Тотю Тотев, Петър и Мина Николови.
След като станало тясно за огромния брой ученици, през 1913г. училището се разделя и прогимназиалният курс се премества в сградата на граничната застава.
По това време началното училище се именува „Отец Паисий”, а основното училище – „Климент Охридски”.
Директор на прогимназията през това време става Иван Петров Димитров.
След голямото земетресение през 1928г., сградата на триетажното училище се напуква и става опасна за учениците.
През 1929г-1930г. с труда на селяните и международни дарения са построени две нови едноетажни сгради в близост до граничната застава.Така се оформя нов училищен комплекс, който обединява начален и прогимназиален курс в Основно училище „Отец Паисий”.
През 1944г. училището има 12 паралелки начален курс и 5 паралелки прогимназиален.
През 1948-1955г. името на училището се прочува с добрите постижения по наклоненото писмо.Министърът на народната просвета Демир Янев урежда специален шкаф в своя кабинет с тетрадки от с.Искра на учителката Дафинка Костова.
Един от най-тържествените дни за жителите, учениците и учителите на село Искра е 1 септември 1955г. – първият учебен ден за новооткритата гимназия.На този ден в селото присъства лично г-н Бодуров-представител на МНП и г-н Попов-началник отдел народна просвета.Първият директор на гимназията става Иван Мерджанов.
С откриването на гимназията в селото пристигат 40 ученици – турчета, за които е уредено общежитие с един възпитател.То просъществува дълги години и в него намират подслон много деца от района и извън него.
През учебната 1957-1958г. училището вече има три курса: начален с 11 паралелки, среден – с 15 и горен – с 8 паралелки.Общият брой на учениците е 1100.По това време училището се именува Смесено средно училище „Отец Паисий” с.Искра, Пловдивски окръг.
На 24.05.1957г. училището е наградено с орден „Кирил и Методий”-III степен за дългогодишна просветна дейност и добра учебно-възпитателна работа.
През 1961г. строежът на работилницата е завършен с общи усилия на ученици, учители и родители.Населението участва и в уреждането и оформянето на двора на училището, в построяването на оградата, както и в благоустройството на сградата на общежитието.
На 23.05.1967г. за добра учебно-възпитателна работа училището е наградено с орден „Кирил и Методий” – I степен, 1000лв. парична награда и учебно-технически помагала на стойност 500лв.
За добра учебно-възпитателна дейност от Окръжен народен съвет е награден учителят Аргир Караиванов.
Със заповед на Министъра на Народната просвета от 27.05.1967г.гимназиалният курс се закрива.Обществеността в селото прави опит за създаване на Средно-професионално училище, но той е неуспешен.
Така училището отново става основно и като такова съществува и до днес.
През всички години на своето съществуване училището е място не само за обучение и възпитание, но и за активна извънкласна дейност.
Под ръководството на учителите, децата развиват различни художествени и спортни дейности.Печелят грамоти и купи за прослава на училището.
Първият завършил висше образование възпитаник на училището е Иван Вълчев Кобуров, който е учил икономика в град Марсилия, Франция. Много от завършилите нашето училище по-късно заемат важни ръководни постове в страната.Такива са:
Вълчо Илев Кобуров – първият народен представител в Румелийското Народно събрание.
Чудомир Иванов Мерджанов – професор, доктор, кандидат на медицинските науки; замминистър на здравеопазването през 80-те години.
Недялко Иванов Мерджанов – професор, преподавател в СУ.
Петър Костадинов Петров – инженер, кандидат на техническите науки, директор на завод.
Димитър Иванов Бичев – лекар, началник на ХЕИ гр.Пловдив.
Йордан Акабалиев – инженер, зампредседател на Комитета по физкултура и спорт.
Христо Колев Кунев – ветеринарен лекар-началник на ДВСК гр.Пловдив…
Ако отворим регистрационните книги ще видим, че основно и средно образование в училището са получили стотици и хиляди ученици, които са се реализирали в различни области на живота.Голям е и броят на завършилите висше образование. От нашето училище са излезли:около 61 учители, 40 инженери, 35 икономисти, 17 лекари, 18 мед.сестри, 10 акушерки, 3 зъболекари, 4 ветеринарни лекари, 19 агрономи, 11 военни, 2 адвокати, 2 зоотехници, 2 художници, 3 фармацевти, 1 духовник и още много други специалисти.
Дори в днешните трудни времена училището в с.Искра продължава своята мисия.Неговите ученици и учители пазят жива искрицата на просвещението и жаждата за знания.
155 години образователно дело с.Искра
Хронология на директорите
Георги Желязков Джангозов
1929 – 1934г.
Георги Аврамов Запрянов
1934 – 1942г.
Иван Делчев Мерджанов
1942 – 1956г.
Бойчо Бойчев
1956 – 1957г.
Колъо Димитров Колев
1958 – 1963г.
Благой Христов Зайков
1964 – 1966г.
Лазар Спасов Дойков
1966 – 1969г.
Никола Запрянов Милев
1969 – 1987г.
Аргир Атанасов Караиванов
1987 – 1994г.
Величка Йорданова Чурчулиева
от 1994 г. – 2022 г.
Христина Желязкова Христева
от 2022 г.
Паисий Хилендарски е български народен будител, пръв изразител на идеята за национално възраждане и освобождение на българския народ. Сведенията за живота му се изчерпват почти само със съобщението от него в единствената му сигурна творба „История славеноболгарская“.
Роден е в Самоковска епархия, най-вероятно в Банско. Не е учил „нито граматика, нито светски науки“. През 1745 отива в Хилендарския манастир, където по-късно е йеромонах и проигумен. С много труд две години събира материали (за тази цел ходи и в „Немска земя“) и започва да пише бълг. история, която завършва през 1762 в Зографския манастир. При обиколките си из бълг. земи като таксидиот носи и своя труд, за да се преписва и разпространява сред българите. Предполага се, че е умрял на път за Света гора в селището Амбелино (Лозница, дн. към Асеновград). Паисий Хилендарски е олицетворение на прехода от българско средновековие към епохата на националноосвободителното културно и политическо движение. Създаването на „История славеноболгарская“ по времето и при условията, в които той живее, е изключителен граждански и книжовен подвиг. Подтикван от патриотизъм и от тревога за съдбата на българския род и език, чрез своята „книжица“, като възкресява славното минало на българите, Паисий се стреми да събуди народностното им съзнание, да им внуши, че имат основание за високо национално самочувствие и гордост. Един от най-важните му аргументи за това е дейността на Константин-Кирил и на Методий. С оценките си за слав. първоапостоли той продължава средновековната традиция на преклонение пред тяхното дело, положило основата на богатата старобългарска култура. За съзнанието му, че те имат първостепенно значение в бълг. история, говори фактът, че той включва в труда си отделна глава под наслов „За славянските учители“. В нея Паисий Хилендарски дава животописни вести за тях, спира се на изнамирането на славянското писмо и създаването на общославянски книжовен език, посочва къде се осъществява мисията на Кирил и Методий и кой народ пръв е използвал преведените богослужебни книги. При трактовката на тези въпроси се проявява, съобразно с духа на епохата, романтичното отношение на автора към миналото на българския народ.